Възможно ли е политиката да бъде преобразена от православното християнство
Автор: Андрей Ширин, dveri.bg Следвайте " Гласове " в Телеграм
Осъществима опция ли е политическият исихазъм?
С всяка последваща година политиката се обърква от ден на ден. Текущото десетилетие продължи да ни доставя изненади. Пандемията от COVID-19 беше последвана от руско-украинската война, а понастоящем наподобява сме пред връхната точка на още по-жестока война: тази в Близкия Изток. Демокрацията и глобализацията наподобяват в оттегляне. Национализмът, и в частност християнският шовинизъм, е във напредък. Социалните връзки, които държаха обществата дружно, изтъняват. Технологичните пробиви оферират свежи благоприятни условия, само че дружно с това съставляват и съществени провокации.
В такава обстановка мнозина се чудят дали източното християнство е в положение да способства с нещо към настоящия политически дискурс, може би под формата на някакво политическо богословие, привеждащо в деяние отчетливо православни запаси.
По-рано тази година Хрѝстос Янарас, гръцки богослов-мирянин, разгласява книга под заглавие " За „ смисъла “ на политиката: неголяма книга, повдигаща нови въпроси по отношение на осъществимостта на това, което е наречено „ политически исихазъм “.
След като този термин е въведен от съветския лингвист Гелиан Прохоров в средата на предишното столетие (тук), той от време на време притегля внимание. Прот. Йоан Майендорф (тук) го схваща главно от гледната точка на византийската външна политика от времето на имп. Йоан Шести Кантакузин и патр. Филотей (Кокин). Отличителни белези на тази политика, споделя о. Майендорф, са били недоверието към всичко западно и поддръжката за московските владетели.
В своята книга " Възраждането на политическия исихазъм в актуалната православна мисъл: политическият исихазъм " на Йоан С. Романидис и Хрѝстос Янарас Дeниъл П. Пейн предлага едно обширно изследване на политическия исихазъм – към времето както на неговото раждане през четиринадесетото столетие, по този начин и на преоткриването му през двадесетото столетие. И двамата мислители оперират в подтекста на дебата за гръцката еднаквост в актуалния свят.
Практически най-приложимият принос на о. Йоан Романидис е в неговата доктрина за справедливостта, която той преглежда на три нива. Първото ниво е нивото на закона. Второто – нивото на тези, които са били очистени и просветлени. Те нямат потребност от закон. Третата, и най-висшата, е на тези, които имат опит от прекарването на Божията популярност. Тук пристрастеностите са утихнали и индивидът живее в съвършена естетика с Бога и с творението. Това е допустимо да се реализира в Църквата, която съставлява общение на преобразени хора, живеещи в страната, само че без да са свързани с нея. За действието на Църквата не е нужна религиозна независимост. По-детайлното обаче разглеждане на мисълта на о. Романидис би трябвало да изчака за различен случай.
В своята последна книга Янарас приказва за три вида политика или три „ форми на проведено взаимно битие “. Първата е структурирана към „ религиозно-метафизичната ос “. Тук водещият претекст за взаимно битие е изгодата: свързани дружно, в живота хората биха могли да реализират повече спрямо това, което биха постигнали поотделно. Религията служи, с цел да легитимира този политически порядък. На процедура, такава класификация елементарно деградира до един строго индивидуалистично центриран институт, където обществената единодушие се доближава посредством насила.
При втория вид политически порядък ratio детронира метафизическия престиж. Предсказуема реакция на деспотичната власт и религиозната надмощие. Политиката е войнствено отделена от метафизиката. В края на краищата религията става инструмент за обслужване на човешките потребности. Разумът е най-висшият аршин за положително и зло. И защото кардинално разсъдъкът е наличен за всекиго поотделно, този политически порядък води до един атомизиран индивидуализъм. Което е право противоположно на същинската личностност, която по природа е в-общение. Тази политическа организация не може да избегне бронирания егоизъм на егото, изключително в тази ситуация с тези, които са на върха. Остатъчният блян към владичество води до империализма, екологичната рецесия и други форми на неправда.
При третия вид истината заменя изгодата и разсъдъка, като цел и водещ принцип на политическата организация. Това е било илюстрирано от гръцкия полис и от Моисеевия закон. Тук истината е нещо вродено общностно: що е истина се дефинира от това, което е общоприето като такова. За християните това е илюстрирано от Пресветата Троица – всяка от Личностите в Светата Троица има Своята личностност в-отношение-на-любов с другите две. Троичният първообраз на политиката, подкрепят от обòжението, повече от всичко се характеризира от свободата в любовта, която преодолява индивидуалистично-центрираните цели. Това е аскетически развой, при който премията е несметно преуспяване на общността вместо самостоятелно оцеляване.
Янарас отхвърля утилитаризма и деонтологията като правила на справедливостта – първото обърква това, което е потребното с това, което е истинното, до момента в който второто взема истината, откъсната от подтекста на общностното. В своя ранен труд " Свободата на морала " Янарас отхвърля етиката на добродетелта като индивидуалистична. Поради това той не преглежда като сериозен нито един от трите господстващи на Запад метода към справедливостта. На тяхно място предлага етиката на свободата. В допълнение към това отхвърля и правата, в това число човешките права. Истинската еклисиална общественост би усещала разпоредбите и правата като ограничаващи онази независимост, която е нужна за общностното тяло – с цел да може да образува годни подходи към обособените проблеми и условия.
Като протестант, набожен, че наследниците на Реформацията могат да се обогатят от една по-голяма последователност по отношение на източните християнски обичаи, аз намирам някои от проникновенията на Янарас за заслужаващи внимание, в случай че не и за напълно неустоими. Неговата тринитарна антропология може да послужи като значим коректив на индивидуализма, който е по този начин необятно публикуван в актуалния Запад. Макар в западното богословие от последните няколко десетилетия значимостта на причастността към общественост да се радва на огромно внимание, малко на брой са тези, които са подготвени да придадат на общността онази сотириологическа значителност, която ѝ отдава Янарас. Неговата теза за равняването на еклисията на демоса по еклисията на правилните предлага нови пътища за превъзмогване на пропастта сред свещеното и секуларното.
В модела на Янарас обаче звучи и нещо утопично. Прекомерно предизвикателство е да си представим, че тринитарната обич – мощна и значима, каквато тя в действителност е, – може сама по себе си да е задоволителна отбрана срещу съответните изкушения, за които той приказва. Трудно е да избегнем усещането, че в тази ситуация ще е нужна една доза нибуриански натурализъм, независимо от отвращението на Янарас към всичко западно. А и самият Янарас признава, че в актуалния свят не е осъществено нищо, което да стои покрай неговия метод, и че за нас е мъчно да си представим сходно общество. Като модели за него не могат да ни служат нито полисът в антична Гърция, нито Византийската империя от четиринадесетото-петнадесетото столетие – и едното, и другото е прекомерно отдалечено от нас, а даже и самите те не са съумели да включат всички свои членове в едно общностно преуспяване.
И ние знаем какъв брой елементарно едно общество, което видимо живее съгласно истината, като своя сърцевинна полезност, може да се хлъзне към налагането с принуждение на тази своя истина – от време на време с брутално принуждение, изключително когато хората не се радват на отбрана на своите човешки права. Примерите за казаното са толкоз доста, че не се постанова да бъдат споменавани категорично.
При все това не мога да се отърва от чувството, че в метода на Янарас има нещо привлекателно. Коренът на тази прелест откривам в неговата по-ранна творба Православието и Западът, в чиято предпоследна глава той приказва за озападняването на гръцкото общество като за негово де-елинизиране и отчуждение. Последното обаче не е довело до поредно озападняване. С други думи, гърците са били извадени от своята религия и просвета, само че не са се пригодили напълно и към западната културна среда, което е довело до нарушено действие на актуалната гръцка страна: икономическа дисфункция и ендемични разделения, уязвимост на просветителната система и т. н. И тук не мога да не помисля и за моята татковина Русия. Също като гърците, и руснаците са били изтръгнати от традициите си, само че и не са напълно съумели да намерят своя дом на Запад. Също като тях, и при руснаците има и недостатъци, и разделения, и недофинансирана просветителна система. И актуалното печално положение на международните каузи значително е резултат от тези точно процеси.
А това ни оставя без лесни отговори. Без подозрение, на актуалната политическа сцена съществува ужасяващо чувство за безпокойствие. Съществува също и предпочитание от страна на доста от християните да допринесат за намирането на решение, без значение че те възприемат сходни решения прекомерно друго. За страдание, моделът на Янарас не може да бъде решение, тъй като той не преглежда дълбините на човешката прегрешение със сериозността, която се изисква за това. В същото време моята вяра е, че някои от нещата, върху които той подчертава, ще бъдат част от решенията, които, в последна сметка, ще се очертаят.
Превод: Борис Маринов
Инфо: dveri.bg
